Happy International Poetry Day!

For International Poetry Day we decided to share two videos each with the performance of some of our favourite poems! Surprise, the second one is in our native languages, Greek and Bulgarian respectively!

Enjoy!

Rali’s favorites:

e. e. cummings – may i feel (as read by Tom Hiddleston) 

may i feel said he
(i’ll squeal said she
just once said he)
it’s fun said she

(may i touch said he
how much said she
a lot said he)
why not said she

(let’s go said he
not too far said she
what’s too far said he
where you are said she)

may i stay said he
(which way said she
like this said he
if you kiss said she

may i move said he
is it love said she)
if you’re willing said he
(but you’re killing said she

but it’s life said he
but your wife said she
now said he)
ow said she

(tiptop said he
don’t stop said she
oh no said he)
go slow said she

(cccome?said he
ummm said she)
you’re divine!said he
(you are Mine said she)

 

Никола Вапцаров – Песен за човека (в изпълнение на Проект Зора) – Check this for an original rap version of this Bulgarian classic, English subtitles included!

 

Ние спориме

двама със дама

на тема:

“Човекът във новото време”.

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

нека… –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и… после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и… съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

“Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може…”

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат…

Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

“Хайде, стани.”

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

– Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

“Веднъж да се свърши…

Загазил си здравата, брат.”

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

“Тя – моята – свърши…

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден…”

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

“Браво, човек!”

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

“Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

сякаш

като че там сте били!”…

Какъв ти тук ужас?! –

Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

---

Chara’s favorites:

Sylvia Plath – from the collection ‘Ariel’ 

“The Rival”

If the moon smiled, she would resemble you.
You leave the same impression
Of something beautiful, but annihilating.
Both of you are great light borrowers.
Her O-mouth grieves at the world; yours is unaffected,

And your first gift is making stone out of everything.
I wake to a mausoleum; you are here,
Ticking your fingers on the marble table, looking for cigarettes,
Spiteful as a woman, but not so nervous,
And dying to say something unanswerable.

The moon, too, abuses her subjects,
But in the daytime she is ridiculous.
Your dissatisfactions, on the other hand,
Arrive through the mailslot with loving regularity,
White and blank, expansive as carbon monoxide.

No day is safe from news of you,
Walking about in Africa maybe, but thinking of me.

Κική Δημουλά 

“Διάλογος Ανάμεσα Σε Εμένα Και Σε Εμένα”

Σοῦ εἶπα:
– Λύγισα.
Καὶ εἶπες:
– Μὴ θλίβεσαι.
Ἀπογοητεύσου ἥσυχα.
Ἤρεμα δέξου νὰ κοιτᾷς
σταματημένο τὸ ρολόι.
Λογικὰ ἀπελπίσου
πῶς δὲν εἶναι ξεκούρδιστο,
ὅτι ἔτσι δουλεύει ὁ δικός σου χρόνος.
Κι ἂν αἴφνης τύχει
νὰ σαλέψει κάποιος λεπτοδείκτης,
μὴ ριψοκινδυνέψεις νὰ χαρεῖς.
Ἡ κίνηση αὐτὴ δὲν θά ῾ναι χρόνος.
Θά ῾ναι κάποιων ἐλπίδων ψευδορκίες.
Κατέβα σοβαρή,
νηφάλια αὐτοεκθρονίσου
ἀπὸ τὰ χίλια σου παράθυρα..
Γιὰ ἕνα μήπως τ᾿ ἄνοιξες.
Κι αὐτοξεχάσου εὔχαρις.
Ὅ,τι εἶχες νὰ πεῖς,
γιὰ τὰ φθινόπωρα, τὰ κύκνεια,
τὶς μνῆμες, ὑδροροὲς τῶν ἐρώτων,
τὴν ἀλληλοκτονία τῶν ὠρῶν,
τῶν ἀγαλμάτων τὴν φερεγγυότητα,
ὅ,τι εἶχες νὰ πεῖς
γι᾿ ἀνθώπους ποὺ σιγὰ-σιγὰ λυγίζουν,
τὸ εἶπες.